 |
| Мемориалът на жертвите на Голодомора в Киев |
Автор: Олеся Стасюк, кандидат на историческите науки
Тема на дисертацията: " Деформацията на традиционната украинска култура в края на 20-те – началото на 30-те години на 20 век"
Непосредствено преди колективизацията почти всички селяни са спадали към така наречените "стопани" – живеели са с изработеното от тях, имали са земя, добитък, понякога някакво производство, например мелница. Едни са имали повече, други по-малко, НЕП е давал възможност да се продават продуктите, които са в повече на семейството, и да се купуват коне, добитък, оръдия на труда, машини... Всички са имали земя. Дори ако някой селянин се е занимавал с някакъв занаят, той непременно се е занимавал и със земеделие – за да осигури прехраната на семейството си.
През август 1929 г. Совнарком /Съвет на народните комисари – б.пр./ (министерският съвет) наУССР приема постановление, в което формулира признаците, според които едно стопанство е „кулашко”. Хората, за които става дума в предишния абзац, започват да бъдат наричани „кулаци” - до 1929 г. тази дума не е била използвана в селата.
Как се определя дали някой е кулак? Ако има в стопанството си механизми за обработка на зърно, за правене на олио, за обработка на въ́лна/кожи, за направа на кожени, грънчарски и др. изделия, сушилня, тухларница или друго производство, както и вятърна мелница или воденица. Във всяка къща е имало някое от тези неща.
Освен това – ако семейството дава свое оборудвано помещение под наем на други хора постоянно или сезонно – например, за производство на олио. Още един признак – когато член на семейството се занимава с търговия, посредничество и др. под. или член от семейството е получил разрешително за някакво промишлено производство. Тоест ако човек произвежда нещо – той вече е кулак.
"Кулак" е и този, който използва наемен труд в занаятчийското производство. Занаятчиите винаги са имали чираци и калфи, които изведнъж стават експлоатирани наемни работници... Друг удар срещу занаятчиите става въведеният единен данък: 300 карбованци на член на семейството, но не по-малко от 1500 карбованци. Тоест дори тричленно семейство е длъжно да плати данък 1500 карбованци. Това е било много голяма сума. Или плащаш, или – в колхоза. /Насилствената колективизация, започнала през 1929 г., и съпротивата на селяните е една от причините за организирания голям глад през 1932 -33 г./
Стопаните са били принуждавани да предават на колхоза абсолютно всичко - от земята до инвентара. За селяните това е било истински шок – съществувало е абсолютно уважение към имуществото, към имота, към понятието „межда” („междата е свещено нещо”), към разбирането, че всеки човек притежава нещо свое... Тези, които са колели животните, за да не ги дават в колхоза и същевременно да направят някакви запаси от храна, са били арестувани за унищожаване на държавно имущество – добитъкът вече се е смятал за държавно имущество, дори и ако собствениците все още не са влезли в колхоза.
В колхоза се е заплащало за „трудодни” – за един „трудоден” се смята времето, за което човек е изпълнил определената норма. Така един трудоден всъщност може да продължи няколко работни дни. В края на месеца човек може да получи възнаграждение едва за няколко трудодни, предимно под формата на зърно. Това определя и отношението на хората към труда в колхоза.
Селото изгубва майсторите-занаятчии. Обикновено във всяко семейство е имало човек, който е майсторял нещо. До 30-те години на 20 век в много от селата все още няма магазини. Някой в селото е грънчар, друг е ловец или рибар, трети прави олио, шие дрехи или обувки. Произведеното може да бъде разменено за нещо друго или продадено на пазара. През 1929 г. в рамките на колективизацията се създават „артели”, в които се обединяват занаятчиите.
След създаването на артелите започва разделение на труда. Грънчарят, който работи вкъщи, сам избира глината, приготвя дърва за пещта, прави съдовете, изпича ги и ги продава – прави всичко сам от началото до края на процеса. В артела един приготвя дървата, друг намира глината, трети само прави съдовете. Това се възприема от майсторите като обида и унижение и постепенно спада качеството на продукцията.
Официалната власт принуждава хората да работят в колектив, но плаща много малко, плюс това не осигурява суровини, артелите трябва да ги търсят сами. Това принуждава майсторите да напускат и да отиват в колхозите... А след 30-те години се случва тези, за които се е знаело, че са занаятчии, да бъдат преследвани.
На тях им е било забранено да се занимават със собствения си занаят, да произвеждат. Били са следени. Ако някой направи шапка, кожух, обувки, е трябвало да ги разменя или продава през нощта или тайно, без властта да разбере. Това е била истинска рискована „сенчеста икономика”... и се е наричало „спекулация” – тази думичка също започва да се разпространява тогава.
Тъкачите и шивачите не са били обединявани в артели, тъй като държавата продава фабрична конфекция и няма нужда от такива майстори. Затова те са имали шанс да оцелеят в селата. При разкулачването на хората са били отнемани и скъпите дрехи, оставяли са по-старите и прокъсани. Шивачите са се занимавали с прекрояване и преправяне, за което са получавали шепа фасул или малко картофи.
Забранява се използването на природните ресурси, които по-рано са били в свободно разпореждане на селяните. Пазят се полетата, горите, езерата, реките. Забранено е ловенето на риба, брането на гъби, събирането на случайно останали класове и зърно по полето – всичко това вече е държавна собственост. Ако в селото има имущество, което е било общо и се е използвало от всички, то става колхозна собственост (т.е. обявено е за колективна, а всъщност също става държавна собственост).
Фактът, че „господари на живота” изведнъж стават не най-трудолюбивите хора, а лентяи и пияници, преобръща съзнанието на селяните. Защото кой ги е разкулачвал и им е отнемал имуществото? Във всяко село е имало група от местни „активисти” начело с „ръководител” от районното НКВД, който най-често говори руски, т.е. не е украинец. Активистите обикалят къщите по 10-15 пъти, като използват различни методи на сплашване, за да карат хората да влязат в колхоза.
„Ръководителите на активистите” избират в селото най-агресивните мъже, най-деморализираните и мързеливите. Такива има във всяко село, например, 3-5 мъже в средно голямо село, които преди колективизацията нямат собствено стопанство или поради мързел, или поради алкохолизъм.
Представяте ли си, цял живот са били подложени на обструкция от съселяните, а извъднъж - такъв шанс. До вчера никой не те е уважавал, а днес вече си представител на властта. Идват комунистите и казват: "Вие ще командвате в селото, ще разкулачвате кулаците, ще им отнемате всичко, защото това е нужно на властта". Те са се съгласявали с удоволствие и с тези ръководители от НКВД са обикаляли къщите.
А след това вече започват да обикалят и БЕЗ тях и да правят, каквото си искат. Държали са се жестоко – като отмъщение за това, че по-рано им са се подигравали , а сега могат да влязат при някой стопанин, да свалят от гърба му последната топла дреха, да го изгонят от къщата бос в снега и да му кажат: "Ще те изпратя в Сибир!". Наричали са ги комнези, комуняки, червенокожи, чернокожи, бригади, буксири.
Често в подобни бригади са били включвани и деца. Децата са били привличани към конфискуване на имущество, което вече променя детското съзнание. Използвали са ги, например, при претърсването на таваните, ако там не са могли да се качат „активистите”. Работата с децата се е водела в училищата. Много учители са арестувани и интернирани, защото са учели децата „неправилно”, според старите традиции – да вярват в Бога и т.н. За два месеца са подготвени нови кадри, които стават учители в училищата и работят изключително за властта. Могли са например да дават на децата теми за писмена работа, свързани с това как родителите се грижат за тях, откъде взимат храна и др. под.
Преди Голодомора в селата кражбите са били фактически непознати. Вратата на къщата се е подпирала или с метла, или с някакво колче или камък. В началото на 20 век, ако са хващали крадец – обикновено това са били крадци на коне – той е бил осъждан от селяните. Водели са го през цялото село, могли са да го съблекат, да го замерват с камъни и буци пръст, да му се подиграват.
За 3-5 години в съзнанието на хората коренно се променя отношението към кражбите. След колективизацията и Голодомора дори възниква пословица: "Ніч мати, не вкрадеш - не будеш мати" /букв. "Нощта е майка, ако не откраднеш – няма да имаш"/.
През 30-те години се появава и думата "несуни" /нещо като "мъкначи" – от "мъкна, отмъквам"/. Хората смятат, че ако не получават нищо за трудодните в колхоза, могат в замяна да вземат нещо – за тях това не е кражба, а своеобразна компенсация за ниското заплащане. Цвекло, ряпа, зърно, брашно – всичко това се е взимало тайно, скришно, всъщност е трябвало да бъде откраднато „от държавата”.
Отначало това се възприема като възнаграждение за положения труд, но постепенно се превръща просто в навик. Спомням си, например, през 80-те някой можеше да докара пълен камион с нещо от колхоза, фураж за животните... Хората, за които честният труд е бил висша добродетел, виждат, че онези, които не работят, живеят по-добре. Защо да се работи, като може просто да се вземе?
...
За 3-4 години се формира нова социална йерархия в селата – започва да се разпорежда председателят на колхоза, заместниците му, по-дребните началници... Вместо единния авторитет на селската общност се появява авторитетът на отделните лица, заемащи определени постове.
В резултат на колективизацията се променя социалната активност на жените. Дори когато мъжете все пак са влизали в колхозите, те са били против жените да работят извън дома, в колхоза, с разбирането, че работата на жената е да се грижи за дома и за децата. ....
Разрушават се семейните връзки между поколенията. През 30-те години започват да се създават детски ясли, но през 1932 г., когато няма с какво да хранят децата в яслите, ги закриват. Малките деца остават със старците вкъщи, докато майките им са принудени да продължават работа в колхозите. ...
Променят се радикално селските обреди, свързани с раждането, сватбата, погребението. Църковното кръщене е забранено. Понякога хората е трябвало да изминават километри, за да намерят свещеник, който да се съгласи да извърши обряда – нощем, след като е дошъл в дома като гостенин, облечен с обикновени дрехи... Много жени унищожават кръщелните свидетелства на децата си, което фактически е удостоверението за раждане – от страх да не би случайно да бъде открито и да ги изгонят от колхоза, което означава гладна смърт. Това също допринася за формирането на състояние на постоянен страх, недоверие и тревожност. ...
Преди Голодомора селската сватба се е празнувала седем дни. С куп обичаи и обреди. След Голодомора много ритуали изчезват. Изчезва и понятието „зестра” – всичко, което момичето само е приготвяло за семейния си живот. То или изобщо липсва, или майката е отказвала да дава на дъщеря си каквото и да е, щом се омъжва по новите, съветски традиции. ...
Ако кръщенето все някак се запазва, венчавката вече започва да изчезва. Вместо вричане през Бога се появява понятието "събираме се" – вече не казват "оженихме се" или "взехме се", а "събрахме се". Нещо като съжителство.
Новото ръководство на колхозите въвежда нови традиции на сватбено празнуване - просто гуляй, без всякакви обреди – само един-два дена музика, танци и водка. ... и никакво празнуване цяла седмица – държавното не е като своето – не може да чака.
На село смъртта се е възприемала като нещо естествено – съществува пословица "Ако не умирахме, небето щяхме да подпираме". Но покойникът винаги е получавал последно уважение, също свързано с народни и църковни ритуали.
Когато настъпва гладът, започват да пограбват хората набързо, в някакви сандъци – няма ковчези за всички. Забранено е присъствието на свещеник. Селска учителка е погребана според православната традиция (по нейна молба) – уволнени са директорът на училището и всички учители. Слез 1933 г. на погребенията започва да свири духова музика – оркестърът заменя свещеника.
Със смъртта е свързано оцеляването - за събиране на трупове (това е било доста работа) са давали някаква дажба - 300-500 грама хляб примерно за 12 мъртъвци. Често заедно с труповете са били събирани и все още живи хора, за да се изпълни нормата. Това са правели хора от самото село – като един от начините за оцеляване и осигуряване на препитание за семейството. ...
Естествено, имало е и случаи на жестокост. В моето село е имало един Иван с един крак - с куката, с която са събирали мъртъвците, той е закачал телата за брадите, влачел гие по земята, гаврел се е с тях – и малките деца, които след това разказват спомените си, не са могли да разберат какво се случва. Защо по-рано към покойниците са се отнасяли с уважение, пеели са над тях и са постилали пътя им с цветя, а сега ги мъкнат с някаква кука и ги хвърлят безразлично на купчината тела. Тези деца са били по на 8-9 години, представяте ли си какво е било по-късно тяхното отношение към мъртвите?
Всички традиционни празници са обявени от властта за предразсъдъци, остатъци от миналото, и са заменени с нови, съветски. През юни 1928 г. ЦК на Комунистическата партия на Украйна приема решение за
 |
| Удостоверение - Съюз на войнстващите безбожници в СССР |
Църковните сгради са обявени за държавна собственост и са обложени с данък. Отначало хората събират средства общо за цялото село, но след 2-3 години /когато настъпва големият глад/ вече нямат тази възможност. Ако за църквата не е заплатен данък, дървените църкви се разрушават за дървен материал, а каменните започват да се използват за складове и др. под. Събират се и подписи на селяните, които уж се обръщат към властта: "Искаме да се затворят бившите източници на опиум за народа".
 |
| Вестник "Войнстващ безверник" - орган на Киевския градски съвет на Съюза на войнстващите безбожници |
Намирала съм в архивите документи, от които се вижда, че в селото живеят 117 души, а подобно писмо за закриване на църквата е подписано от 147 души. ...
 |
| Значка на Съюза на войнстващите безбожници |
Партийците започват да приучават младежите вместо на църква да ходят на танци в селския клуб, който често се намира в същата тази църква. Това е такова преобръщане на съзнанието – да танцуваш в църквата! – че хората стават равнодушни, потиснати от страха да не изпълнят разпорежданията на властта. Този страх се предава и на следващите поколения. ...
...
Масовото изготвяне и употреба на самогон също е „подарък” от Голодомора. До 30-те години алкохол се пие само на празник и то в доста ограничени количества. Активистите по разкулачването започват да пият всеки ден, когато празнуват ограбването на поредната къща. Така да се каже, въвеждат нови стандарти на празнуване.
...
...
След Голодомора в селата изчезва тъкането. Появяват се магазини, в които може да се купи плат, но само за изработени трудодни в колхоза. Ако не достигат трудодни – не можеш да си купиш плат дори за пола например. Тогава започва корупцията в търговията – продавачите започват да продават преди всичко на роднини и селските началници.
Променя се облеклото на хората - ... качеството на дрехите се влошава значително. При разкулачването и колективизацията от къщите са били изземвани кожуси, бродирани кърпи, ризи, постелно бельо, килими – всичко, което е било ново и качествено. /и което след това активистите често продават по пазарите/.
Рязко се променя отношението към имуществото, заменя се с безразличие – помня от 80-те години такива селски къщи, в които има само железни легла, маса, столове, завески на прозорците и нищо повече. Хората сутрин отиват в колхоза, вечерта се прибират да пренощуват. Няма нужда да се грижат за нещо свое, да създават, да подобряват живота си. ...
Променя се културата на храненето. Семейството винаги се е събирало на масата, това е бил своеобразен ритуал – най-напред започва бащата, всички си имат своето място на масата. По време на Голодомора всеки яде, когато намери нещо за ядене. Променя се и самата храна.
Съответно се променя положението на бащата в семейството и отношението към него. Той вече не е стопанинът в къщата, не може да осигури семейството, да даде на децата някакво наследство, зестра, земя. Вместо това според новото законодателство се появява юридическа отговорност на децата за родителите. Но "кулашките деца" най-често подлежат на изселване заедно с родителите, а ако са ги оставяли в селото, с времето са могли единствено да работят в колхоза.
Канибализмът, за който често се говори, в действителност не е бил масово явление. В архивите се вижда, че в цялата УССР по време на Голодомора за канибализъм са заведени 2 000 наказателни дела /! на фона на милионите загинали 2 000 сигурно наистина не е „масово явление”/. Това не е било разпространено навсякъде и се е наблюдавало в случаи на пълно разрушаване на психиката.
...
Наистина масови стават самоубийствата. Има случаи, когато жената пали пещта, затваря плътно комина, прозорците и вратите и така семейството с всички деца слага край на живота си.
Убийствата в селата също стават масови. Извършват ги преди всичко активистите, които са абсолютно всевластни и не са преследвани за саморазправа. Например, такъв убиец вижда на полето жена, която събира по земята класове, и може да я нашиба с камшика си с железен накрайник. Тя може да умре или още на полето, или вкъщи в резултат на раните от побоя.
Рядко, но се е случвало да отмъщават на активистите. Но за такава саморазправа наказанието е било жестоко – някой е посмял да вдигне ръка срещу представител на държавната власт! Общо взето, съпротивата е продължавала до1933 г. През 30-те години са регистрирани над 400 селски въстания в Южна Украйна. Събирали са се мъже, жени, с вили, с лопати, съпротивлявали са се, взимали са обратно от колхозите добитъка си. После активистите отново са обикаляли къщите и отново са го изземвали. А след това вече селяните са нямали сили, нямало е какво да ядат, най-активните от тях са били изселени...
С времето съпротивата става пасивна - например, хората крият зърното по най-различни начини, спират да общуват помежду си. Но това поражда много силен страх. Случвало се е дори хората да имат някъде скрито зърно, от страх някой да не ги види и да донесе на властите, така и не са го използвали и са умирали от глад.
Страхът е главният резултат от Голодомора. Хората стават затворени и недружелюбни. Обиколете затънтените села в Сумска, в Чернигивска област, и опитайте да поговорите с местните селяни...
Доносите стават масово явление. Преди това проблемите са се решавали в селската общност, без да се обръщат кам властта. Според Робърт Конкуест това е един от психичните симптоми, които се появяват в резултат на глада. Хората започват да се страхуват един от друг и да не се доверяват дори на съседите си. ... За каква човешка солидарност може да става въпрос?
Доносите са били поощрявани. Ако някой съобщи, че съседът примерно е скрил зърно, му се полага възнаграждение - 10-15% от намереното. За някои хора доносите стават начин за оцеляване. След Голодомора доносът вече се разглежда като проява на гражданска ангажираност, а не като позорна постъпка.
По време на Голодомора всеки милиционер е получавал 75 рубли бонус към заплатата за всяко дело, което е стигнало до съда. От 17 февруари 1933 г. това е въведено за цялата република със специално правителствено постановление.
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар