Саакашвили като Троцки на украинската революция

Известният украински журналист Виталий Портников с прекрасен анализ на феномена „Саакашвили” и ролята на лумпените в повратните исторически моменти

Liga.net

М. Саакашвили на митинг в Киев

За много украинци Михаил Саакашвили с неговата необузданост, екипа му от готови на всичко съратници и готовността му да участва във всякакви конфликти представлява истински политически феномен. Но бившият грузински президент е феноменален по-скоро в рамките на днешната историческа ситуация – той не е нито първата, нито последната историческа фигура, способна да очарова масите и да говори това, което иска да чуе озлобеният средностатистически гражданин – онзи, който мисли не толкова за някакво дългосрочно съзидание, колкото за бързо разрушаване на миналото, при което това разрушаване трябва да доведе до също толкова светкавичен успех на привържениците на разрухата. Точно такива хора са „горивото”  за всички преврати, които в случай на успех биват обявявани за революции.

В едно от последните интервюта на Саакашвили обърнах внимание на думите му за „революционния успех”, който за един политик е „по-хубав от секса”. Това беше произнесено с такава увереност, с такава почти детска - или юношеска – влюбеност в същия този „революционен успех”, че аз веднага се сетих за един друг персонаж, чиято дейност изучавам от дълги години – председателя на Реввоенсъвета и гробокопача на независима Украйна Лев Троцки.

Бившите съветски хора, израснали в контекста на сталинския исторически дискурс (запазил се и след падането на вожда на народите от пиедестала) изобщо нямат представа за огромната популярност на Лев Троцки в революционна Русия. Неговата популярност съперничи и с популярността на партията на болшевиките, и с популярността на нейния лидер Владимир Ленин, чийто култ придобива познатите ни  черти на поклонение едва след

Лев Троцки - един от организаторите
на октомврийския преврат

смъртта му и развенчаването на Троцки. Всъщност Троцки се присъединява към болшевишката партия едва в навечерието на октомврийския преврат, на който е един от организаторите. Той не е част от болшевизма, той е Троцки.

Популярността на партията на болшевиките може да се обясни лесно от политическа гледна точка – нейните вождове обещават точно това, което измъченият от войната народ иска да чуе – мир, земя, честни избори за Учредително събрание, спасение от гнета на буржоазията. Всъщност, лозунгите на болшевиките по нищо не се различават от лозунгите на другите революционни партии: декретът за земята, например, Ленин го е откраднал от социалистите-революционери.

Но тогава възниква вопросът: на какво се базира личната популярност на Троцки? И защо изобщо масите възприемат с такъв ентусиазъм този човек с типично еврейска външност - в страната, където едва няколко месеца преди Октомври 1917 година никой евреин не е могъл да напуска постоянното си местоживеене, камо ли да стане член на правителството и да оглави Въоръжените сили.

Троцки не предлага на своите поклонници мир и земя. Той им предлага „вечна революция” или иначе казано – същия този „революционен успех”, за който така бленува Саакашвили. И този революционен успех е безкраен, защото става дума за световна революция. Всъщност болшевишката партия от времето на Ленин и Троцки е именно партия на световната революция. Тя се превръща в партия на съветската номенклатура едва по времето на Сталин. Троцки и привържениците му живеят в атмосферата на това постоянно засилване на революционната конфронтация, като постепенно се откъсват от реалността – и точно това обяснява поражението на Троцки в борбата за власт.

Но защо световната революция толкова привлича обикновените привърженици на Троцки? Този въпрос има един прост отговор – октомврийският вожд се появява в точното време на точното място. Русия е буквално разрушена от Първата световна война, по-голямата част от населението й е лумпенизирана, а армията е деградирала. Троцки предлага на това лумпенизирано население единствената програма, която е разбираема за него – програма на насилие, облечено с революционен френч. Той превръща лумпена от неудачник в герой, в повелител на чуждите съдби. Когато държавата се нормализира, новият й господар Сталин ще преследва особено безмилостно точно троцкистите, тъй като вечните революционери представляват опасност за всеки режим, от демокрацията до тиранията.

Саакашвили веднъж вече се възползва от рецептата на Троцки - в родната си страна. Свикнали сме да възприемаме събитията в Грузия като начало на поредицата „цветни революции” и бягството на бившите съветски републики от влиянието на Русия. Но това е един твърде опростен и измамен подход, свързан с подценяването на  противника. Ако погледнем резултата, Грузия се превърна - по думите на самия Саакашвили - в бащиния на олигарсите, Киргизстан след две революции зае мястото си в сферата на влияние на Москва, а в Украйна след Майдана през 2004 г. имаше връщане на Янукович във властта още докато Юшченко беше президент. Последва възход на Янукович, прекъснат единствено от трагичните събития през 2013-2014 г. – ето кое не се вписа в руския сценарий!

Знаменитата Революция на розите, както и много други събития в постсъветското пространство, беше обусловена от съвпадението на интересите на много играчи. И Москва, където искаха да се отърват от омразния на руската чекистка номенклатура „предател” Едуард Шеварднадзе, изобщо не е на последно място в този списък. Но имаше и грузински опозиционери, които искаха да заемат мястото на застаряващата власт. Сред играчите беше и Западът, готов да подкрепи реформите, както и трима руски олигарси от грузински произход - Бендукидзе, Патаркацишвили и Иванишвили - които разбираха колко евтино струва вече Грузия и в същото време нямаха достъп до всички тези евтини неща поради съпротивата на обкръжението на Шеварднадзе.

Москва в готовността си да съдейства за смяната на властта в Грузия залагаше на Нино Бурджанадзе като бъдещ президент на страната и гарант за близостта й с Москва, както и на Зураб Жвания като ръководител на грузинското правителство. Саакашвили се появи сред кандидатите за властта буквално в последните месеци преди Революцията на розите - и вече никой не можеше да му попречи - нито самият Шеварднадзе, нито неговите съратници от антиправителствените протести, нито руският външен министър Игор Иванов, който пристигна в Тбилиси, за да убеди грузинския президент да предаде властта на новите фаворити на Москва. Но защо се случи така?

Ами защото в навечерието на Революцията на розите по-голямата част от населението на Грузия, разорена от загубата на територии, от гражданската война между противниците и съюзниците на бившия президент Звияд Гамсахурдия и от мудността на новата власт начело с президента Шеварднадзе, е фактически изцяло лумпенизирана. Саакашвили говори с този бушуващ поток от обеднели хора на разбираем за тях език. И изобщо не е важно какво казва, важното е как го казва. Той оставя далеч зад себе си Бурджанадзе и Жвания – едни типични постсъветски политици. А той... Той е Троцки – един ярък, неудържим, самодоволен Троцки. Троцки, който не подбира методите, привлича и отблъсква съюзниците, радостно лъже световните сили - от руснаците до американците. Но същевременно в деня на своето триумфално идване на власт той вече е обречен.

Най-интересното е, че колкото повече се подобрява икономическата ситуация в страната, толкова повече намалява лумпенизираният електорат. Грузия се превръща от бедна, разорена, непълноценна страна в типично постсъветско олигархично владение – тя наистина успя. Бившият лумпен, сдобил се с едно макар и относително благополучие, разбира, че трябва да гласува не за вечния революционер, а за онзи, който разпределя благата - така Грузия избира Иванишвили вместо Саакашвили. Почти същото се случва и в Съветския съюз през 20-те години на миналия век – пусналият поне малко шкембенце съветски номенклатурчик предпочита Сталин вместо Троцки. Защото Сталин гарантира на вчерашните дрипльовци не революционен плам, а материални блага, апартаменти, специални магазини и домашни прислужници.

Троцки заедно с малка група привърженици заминава за Мексико. А Саакашвили заедно с малка група привърженици заминава за Украйна. Като цяло и на двамата политици им е било абсолютно все едно в каква обстановка ще могат да постигнат революционен успех. Просто Троцки в момента на изгонването му от страната вече не е толкова млад и е

Троцки в Мексико, 1940 г.
Снимка: polit.ru

изолиран, затова пише книги и се занимава с изграждането на своя Интернационал, който, между другото, играе важна роля във всички европейски събития от онова време. А Че Гевара - човек от същата порода разрушители - напуска Куба и отива в други страни от Латинска Америка, но така и си загива там още млад.

Саакашвили също не е много стар и също е готов да се бори.

Саакашвили в Киев, декември 2017 г.
Снимка: apostrophe.ua

Това е част от неговата личност, която много съвременници не могат да разберат. И Петро Порошенко, който покани бившия грузински президент в Украйна, изобщо не е изключение. Те си мислят, че Саакашвили е същият като тях, системен политик, чиято цел са властта и парите. Но за Саакашвили властта, парите и комфортът са само резултат от революционния успех, от вечното състояние на борба, в което той се чувства като риба във вода или като Троцки в брониран влак.

Лумпенът не мисли, той чувства. Той усеща, че не само Порошенко или Яценюк, но и Тимошенко или Ляшко,които се опитват да говорят на разбираем за него език, са му чужди – той ще ги изнесе на гърба си до властта, където те ще продължават да тънат в разкош. А Саакашвили е свой, истински. И това дори не е илюзия, това е истина. Саакашвили иска това, което иска неговият средностатически привърженик - отмъщение и разправа с опонентите. Той доказва това с целия си живот. За него властта не е самоцел, а е само средство за реализирането на тези амбиции. Той иска да побеждава винаги - и това е по-добро от секс. В това се крие силата му, но и слабостта му - защото успехът може да бъде гарантиран само при наличието на достатъчно количество лумпенизирано население.

И тук вече трябва да се замисли украинският политически елит. Колкото повече той забавя истинските промени, толкова по-голяма става опасността да дойде на власт кумирът на обезумелия от безизходица лумпен. В подобна ситуация получават достъп до властта не само Троцки и Саакашвили. Успехът на Мусолини, Хитлер, Фидел Кастро, Чавес, другите латиноамерикански или африкански деспоти свидетелстват за вечното превъзходство на лумпена.

Не би ми се искало Украйна да попадне в този тъжен списък. Но вероятността е голяма.

Виталий Портников, журналист