20.02.2018 г.

Украинският Майдан - народно въстание за независимост

Дните от 18 до 20 февруари 2014 г. остават едни от най-страшните и трагичните в най-новата украинска история. Тогава органите на реда и бандитските отряди, подчинени на Янукович, масово убиха десетки невъоръжени хора, излезли да отстояват правото си на достоен живот, а не съществуване в една мафиотско-феодална държава по руски образец.


Тези дни украинският интернет е изпълнен със спомени, снимки, анализи за онези страшни дни преди четири години... Болка, болка, болка... Хора и неща, за които, според самите украинци, е страшно мъчително да си спомнят, но които в никакъв случай не трябва да бъдат забравени.



В спомените си Андрей Клименко, журналист от Ялта, който след окупирането на Крим от РФ живее в Киев, споделя: „Ние не сме светци, но ние прекрачихме прага... Преди тези дни /18-20.02.2014/ все още много се страхувахме от кръвта и прекалено високо ценяхме личния си живот и благополучие.” Доста от участниците в Майдана, които след това са сражават на фронта в Донбас, споделят, че там, в центъра на Киев, през най-страшната нощ на 18 срещу 19 февруари, както и в деня преди и след нея, са изпитали най-големия страх, който след това никога не са усещали на фронта. Но, както казва един от тях: „Останах там, на Майдана. Защото изобщо не можех да си представя как ще мога да живея по-нататък, ако сега си тръгна и се прибера вкъщи.”

Украинците не по-малко от хората, наблюдавали Майдана отдалеч, си задават въпроса: „За какво беше всичко това? Какво загубихме, какво постигнахме и какво ни очаква в бъдеще?”

Украйна Incognita ви предлага анализа на украинския журналист Виталий Портников по темата, публикуван на сайта Еspreso.tv.


Това беше въстание за независимост

Когато днес си спомнят за Майдана, говорят преди всичко за неговите „ценности” – като за някакъв списък с желания и надежди, които са обединявали участниците в протеста. Говорят също така и за властта, която „е дошла благодарение на пролятата кръв” и е забравила за тези „ценности”. И още – за жертвите – нима бяха напразни? Подобни коментари има в изобилие, но какво се крие зад тях? Какво означават всъщност „ценностите на Майдана”?



Трябва да сме наясно, че за всеки протестиращ те бяха различни. Какво изобщо можеше да обедини радикалния украински националист от западноукраинския град Самбир, привърженик на лозунга „Украйна – на украинците”, киевския интеллигент от еврейски произход, кримскотатарския активист от кримския град Судак, рускоезичния студент от Виница, украиноезичния безработен от Черкаси и олигарха от брега на Женевското езеро /визира се Игор Коломойский – днепропетровски олигарх, живеещ постоянно в Швейцария, благодарение на чиито лични средства и организация Днепропетровска област – съседна на Донецка – не стана следващата, превзета от руснаците с помощта на местните сепаратисти – б.пр./?

Какво можеше да ги обедини? Някакви европейски ценности? Но много от участниците в Майдана изобщо не желаеха Украйна да става част от Европейския съюз,  представите им за бъдещето на страната бяха близки по-скоро до живота в Русия или до националните режими от времето преди Втората световна война.

Някакво национално възраждане? Но много рускоезични привърженици на Майдана не ги интересуваха изобщо – и продължават да не ги интересуват – украинската култура и език, техният идеал е една „по-добра Русия”, демократична и богата, а на украински нека говорят в Лвов и по селата.

Борба с олигархията? Но самите „олигарси”, макар и не всички, бяха активни участници и спонсори на протестното движение.

Някакви реформи? Но те изглеждаха абсолютно различно за безработния от Черкаси, студента от Виница и олигарха от брега на Женевското езеро. Както виждаме, на Майдана нямаше никакви универсални ценности и не можеше и да има.



Но какво тогава събра всички тези хора заедно? Какво ме накара самия мен да стоя на сцената на Майдана редом с Олег Тягнибок /лидер на определяната като националистическа партия „Свобода” – б.пр./ и други активисти от „Свобода” и какво позволи на Олег да стои до мен?


Единствената ценност на Майдана е Украйна

От момента, в който Виктор Янукович се появи в украинската политика, мнозина от нас не ги напускаше усещането, че истинската му политическа програма е сближаване с Русия. Той и не го криеше особено. Помня добре как след изказването му на едно политическо телевизионно шоу за значението на европейската интеграция – наближаваха президентските избори през 2010 година – той се обърна към мен в рекламната пауза: „Е ти поне нали разбираш, че бъдещето ни е заедно с Русия?”. За него това беше толкова естествено, че смяташе, че това е общото мнение на „нормалните” хора. А разговорите за Европа са само преструвка заради едни пари...

Всички действия на Янукович на президентския пост доказваха, че той не просто строи една Украйна по путински образец, а и се готви да предаде страната на Русия. Харковското споразумение, руснаците в силовите ведомства, законът на Кивалов-Колесниченко /закон за официален статут на руския език в Украйна, който предизвика масови протести на „украинските националисти”, сблъсъци, арести и присъди – б.пр./ … На този фон споразумението за асоцииране с ЕС изглеждаше като един естествен предпазител срещу загубата на независимост.

Първият сигнал прозвуча, когато властта се отказа от това споразумение.
Но когато тя използва сила, стана очевидно: ако не бъде спряна днес, утре може да бъде късно. Защото по същия начин може да бъде смазан всеки друг опит да бъде спряно ликвидирането на Украйна и превръщането й в путински сателит, в една голяма Беларус.

"Полева болница" в Михайловската катедрала, намираща се недалеч от Майдана

И започна въстанието за независимост. Именно стремежът да бъде удържана Украйна обедини всички участници в протеста – безкрайно различни хора с често противоположни виждания за бъдещето на страната. Но всеки разбираше: ако я няма Украйна – то пред нея няма и бъдеще. Бъдеще ще имат само Путин и неговите съотечественици-шовинисти. А ние – не.

Именно затова Майданът имаше по-голяма подкрепа там, където гледаха на Украинската държава като на ценност – осъзнато в Западна Украйна, интуитивно в централните райони. И по-малка беше подкрепата там, където продължаваха да я възприемат като преименувана УССР.

Именно затова след победата на Майдана – след успешното въстание за независимост – Русия нападна Украйна. Руснаците така и не ни простиха желанието да живеем в самостоятелна страна. Ние отстояхме това свое желание – с цената на гибелта на хората на Майдана, с цената на една война.



Но сега ни предстои да решим каква ще бъде всъщност нашата Украйна.



Превод от украински


Няма коментари:

Публикуване на коментар